See you at the bitter end

катерина... Раждането й бе последният опит на Виктория да задържи Максим още няколко години до себе си. Трудно можеше да се каже, че го обича, но мисълта да остане сама я плашеше повече от това да съжителства с него. Може би затова пренасочи всички свои грижи и любов към Екатерина още със самата й поява на бял свят. Знаеше – поне бе убедена – че това дете ще бъде единственото добро произлязло от този брак. Алексей... Той също й бе дете, но ужасяващата прилика с баща му някак я отдалечи от момчето още в ранни години. Въпреки това, продължи да го залива със своите амбиции за бъдещето му. Вниманието й все повече се ангажираше с малката и раздялата (която така и не стана официална по дукоменти) не повлия особено на изящната й особа. Всъщност го прие като възможност да се „оттърве“ от Фьодоров старши и младши. Остана й само Катя, която можеше да моделира и извая по свой собствен образ и подобие.

*

Бях перфектната дъщеря. Или поне това ми повтаряше мама, която гледаше на мен така сякаш бях дългоочакван резултат от усърдна работа. И може би бях точно това. Вършех всичко така както тя пожелаеше, давах всичко от себе си, за да й угодя. Понякога се чувствах като кукла на конци и като такава не смеех да й се опълча. Благодарение на нея бях стигнала до тук. Единствената спънка в съвършения й план обаче бе Алексей. Не обичаше да се срещам с него, защото бе убедена, че ми влияе зле. И може би бе права. С него се чувствах свободна и жива, а това никак не се нравеше на мама. Излизах от рамките на перфектната дъщеря, а това бе недопустимо. И въпреки това не можеше да заличи факта, че с него сме брат и сестра. Той бе част от мен и аз от него. Имахме нужда един от друг... Понякога повече от колкото трябва...

*

Нощта се бе спуснала над града заедно със своята посестрима – тишината. Луната бе пълна и крехките й лъчи проникваха през така или иначе тънката завеса едва дръпната пред прозореца. Вратата на стаята бе съвсем леко открехната, но достатъчно, че да открие гледка към немалкото легло. Бях приседнала в ъгъла на единия край и бавно подсушавах влажната си кожа. Знаех, че е някъде там – в мрака, дебнещ своята плячка като същински хищник. Харесваше ми начина, по който ме гледаше – никой не бе го правил до сега. Обичах и допира на грубата му кожа. Всичките му малки несъвършенства ми бяха нужни също както въздуха бе нужен на дробовете ми. Чух стъпките му и побързах да се изправя и да се отдръпна – боях се от възможните последствия. И се случи. Заклещи ме в обятията си, за които тайничко жадувах. Дари ме с милувка, която бавно ме изгаряше. Притисна ме в стената, за да слее устни с моите. Трябваше да отвърна... Исках... Ала знаех, че това не е редно. Ние не бяхме създадени един за друг. В това опитвах да повярвам... Трябваше... Не исках... Но трябваше...
Хавлията бавно се свлече от тялото ми, а заедно с нея и аз. Остави ме под тънките лъчи на месеца, за да усетя горчилката от собствените си сълзи. Ние не сме създадени един за друг. В това вярвах... С това се заблуждавах...