Heart as obsidian.

Лекстън палеше поредната цигара, докато очите му разглеждаха последната фотография, която бе направил с цялото си семейство.Погледът му се спираше на всяко лице, припомняйки си  най-важното за всеки един от тях. Тях. Лекстън никога не се бе почувствал, като част от цялото. Въпреки, че притежаваше всички черти, типични за представител на Д‘ Алоун, това не се явяваше достатъчно, за да събуди дори частица в него, която да се почувства горда с фамилията. Не за пръв път излизаше на чист въздух или си намираше извинение да остане сам, за да запали цигара и да извади намачканата снимка. Винаги поглеждаше към баща си най-напред. Към строгите му очи и пясъчно русите къси къдрици.Припомняше си тежкото детство, което някакси се беше утежнило след … Случката. Думи, крясъци, обвинения. Всичко идваше съвсем само, откривайки своя път в мислите на Лекстън. Сетне преместваше очи върху далеч по-благото на пръв поглед лице на мащехата му. Смирена. Потайно извила ъгълчетата на устните си, издавайки онази втора природа, която малцина познаваха. Факт, изплъзнал се като по чуда на главата на фамилията. Ала Лекстън бе успял да открие онова лукаво пламъче на надменност, още преди то да се превърне в причината за трагедията, чиято вина щеше да носи на плещите си по-късно.
Защото неговата мащеха имаше дъщеря. Само две години по-млада от самия Лекстън. Дъщеря, бързо запленена от пясъчно русите коси на Лекс; от палитрата на синьо, спотайваща се в двете му очи. От остротата на неговото лице, придаваща онзи гневен и студен вид на всеки мъж от фамилията Д‘Алоун. Но и той изпита вълнение, за пръв път в целия си съзнателен живот. Защото извън тези новопоявили се вълнения, пределите на живота му се свеждаха до опазване на честта на древната фамилия с чиста кръв. Цел, в която Лекстън и без това се проваляше, тъй като не можеше да бъде като баща си.
Нима това не бе основната причина да остави майка му сама? Да я заточи далеч, докато тя не бе решила да отнеме сама живота си? Само защото не бе успяла да предостави на Сион Д‘Алоун друг син. Или друго дете, изобщо. Всички опити завършваха с провал, а гневът към Лекстън нарастваше, с всяка изминала година. „Твърде самонадеян. Твърде хаотичен. Твърде несериозен. Твърде … твърде.. твърде..“ Никога достатъчно.
Но онова момиче.. Гледаше нейното лице на снимката.. Мислеше си. То бе накарало Лекстън да отвърне поглед от колоната обиди, само за да почувства себе си като достатъчен. Спомняше си косите ѝ .. ароматът на ванилия, който изпълваше сетивата му всеки път, щом си говореха. Да бъдат в един дом правеше нещата дори по-лесни. Сближаваха се. Споделяха си. Дори бе готов да ѝ сподели за… Не! Знаеше, че Сион Д‘ Алоун му бе забранил да говори за „онова“, преди години, когато си мислеха, че Лекстън е откачил. Ала всъщност бе просто гневен.. Бунтуваше се срещу спокойствието, с което собствения му баща беше приел смъртта на майка му.. Онази година? Тя бе забранена за обсъждане. Дори с онова момиче, което караше сърцето му да пърха.
Но „онзи“ ден беше нищо пред онова, с което трябваше да се справи Лекстън малко по-късно. С трагичната смърт на същото това момиче. Защото бяха излезли. Защото се бяха измъкнали, за да се полутат из опасни места. Както всички тийнейджъри. Защото той бе предложил своята закрила. Защото той не мислеше, че вечерните часове са създадени за нещо друго, освен да бъдат нарушавани. Глупава детска грешка. Смърт. Вина.
„Да беше умрял ти.“ Казваше си. Думи, изникващи от главата му, само за да се приземят в нечия уста. В устата на мащехата му. Или в тази на баща му. Не знаеше. Не си спомняше.
Но нищо никога не беше същото. Не след година. Не и след две.
Защото Лекстън Д‘Алоун бе само обвивка. Ледена и далечна. Цигара след цигара, вадеше снимката и си спомняше. Защото не бе виждал лицата им от тогава.
Нито щеше да ги види някога.