Килия №542

Усещах каменния под под себе си. Някой ме бе избутал на земята. Чувах шушукания, смях, подигравки, но не виждах нищо. Главата ми се въртеше, а болката в нея направо ме побъркваше, опитах ли се да си отворя очите, сякаш... сякаш слънцето изригваше пред мен и ме заслепяваше изгаряйки ретините ми. Защо е толкова студено тук? И къде подяволите съм? Помнех само как ме влачеха до тук. Нещо на купона се обърка или поне така мисля и после, ами озовах се тук.
Заради единия медальон толкова много главоболия, ужас, поне да беше нещо което си струваше. Вратата отново изкърца, а после дочух и как се заключва, а шума от придружителите ми се отдалечаваше. Имах лошо предчувствие, много лошо и ако се окажеше вярно здравата го бях закъсала...
Хайде, Скай, отвори си учите, напрегни се малко. Опит след опит и все ми се искаше да си издера очите, за да не си го причинявам отново. Въздъхнах тежко. Добре, щом не можех да виждам, нека поне използвам другите си сетива, напримен да обходя с ръце стаята може би? Току виж се окажа затворена в някоя класна стая на Хогуортс и всичко си бъде наред. Малко мъмрене от директора, отнемане на точки, наказание и всичко продължава, все пак той бе умен човек, щеше да разбере, че не аз съм виновна, върху нас беше използвана магия и ния нямахме избор. Напротив може би това бе грешка на преподавателите, че не са ни научили достатъчно добре и сега бяхме изпаднали в това положение. Та ние бяхме жертвите, не виновните, защо се отнасяха с нас така?!
Ръцете ми шареха из мястото, но освен студения камък не докосвах нищо друго. Усещаше се и малко влага и определено много студ. Това не беше замъка и колкото и да не ми се искаше да го призная, знаех къде се намирам. Че бях се променила бях, че станах развалина да, но никога не съм си и представяла да се озова в Азкабан. Аз... малката Скай се намирах в затвора. Мамка му. Мамка му, мамка му!!! Не ми е тук мястото бе хора, не аз съм виновната, аз съм жертвата, освободете ме, искаше ми се да изкрещя, но навън нямаше никой и никой нямаше да чуе виковете ми, така че какъв бе смисъла. Онази ужасяваща болка в главата ми, започваше да изчезва, но на нейно място се появяваше друга, също толкова ужасяваща и произлизаща от ужаса на токущо осъзналия ми мозък. Зрението ми също започна да се завръща, но да си призная май предпочитах да не виждам къде се намирам, все пак без зрението си можех да продължа да се заблуждавам и да си представям, че съм на друго място.
Точно както и предположих, намирах се в килия-гадна и мизерна, само камък, врата и едно малко прозорче с решетки. Имаше и нещо като подобие на пейка, доста изстрадала пейка. Горката тя, какъв ли ужас бе видяла в тази килия. Невероятно как можех да мисля за хиляди глупости, само и само да не помисля за това, което наистина ставаше. Добре, Скай, съсредоточи се! Настаних се на пейката и обгърнах краката си с ръце. Реално днес бях направила много глупости, но те не бяха по мое желание, бях просто марионетка и това щеше да стане ясно на хората, които щяха да ме съдят, нали така? Да бъдеш глупава ученичка не е нещо, което да ти изкара присъда в Азкабан, те също щяха да стигнат до този извод... Ами ако не стигнеха? Ако просто искаха да отчетът дейност и не им дремеше, че сме невинни. Щях ли да прекарам живота си тук? Не, не, неее. Няма начин! Дишането започваше да ми се затруднява. Паника, по цялото ми тяло. Ръцете ми трепереха, краката ми се люшкаха, тялото ми започваше да пари, а мозъка пулсираше като бомба със закъснител. Офф, ужас. Как успях да оплескам така неща и защо точно мен бяха избрали, достатъчно тинейджърски глупости си имах на главата, как професорката бе преценила, че и аз трябваше да бъда замесена в това.
Едни и същи мисли продължаваха да бошуват в главата ми и не ме оставяха намира. Сновех из килията, виках през малката дупчица на вратата, надявах се някой да дойде при мен, да каже какво става, страхувах се от диментори, които недай си боже можеха да ме навестят, гледах луната и звездите, но не продължавах да си бъда сама и уплашена. Дори до такава степен бях откачила, че ако искаха да ме наказват да го правеха, просто някой трябваше да дойде при мен и да ми каже какво става, защото тази неяснота беше ужасяващо гадна и непоносима.