Килия №489

by **victor ramos;** Сря Май 17, 2017 10:20 am

Мислите му бяха неясни. Облегна се на студената стена. Всеки мускул в тялото му гореше. Виковете на останалите затворници успяваха да достигнат до него, докосвайки повърхността на съзнанието му. Това бе единственото напомняне за това къде се намираше. Виктор потисна желанието да се свие в ъгъла и опита да отпусне тялото си, което така и не го послуша. Намираше се в Азкабан. Дори самата идея за това му се струваше невъзможна. Трескаво търсеше обяснение за случилото се. Един спомен се сменяше с друг. Болка и още болка. Нямаше нищо друго.
Провали се. Не успя да защити онази, която трябваше да спаси преди всички останали. Тя беше мъртва. А той? Вече нямаше заповед, която да следва. Виктор нямаше на кого да служи. Не, не. Той не искаше да служи на нея. Той не беше роб. Пробуждаше се. Съзнанието му бавно се пробуждаше.
Мислите му, първоначално станаха малко по-ясни, но после бяха заменени от страх и ужас. Спомените не си отидоха с магията. Те бяха там и го преследваше. И Виктор бавно започна да гледа назад, ужасявайки се от всяко свое действие, всяка мисъл. В този момент залавянето му се стори твърде логично. Нима не заслужаваше подобна участ? Не заслужаваше ли да бъде в Азкабан след щетите, които беше нанесъл. Непоправими. Вечни.
Стисна главата си още по-силно. Не искаше да помни. Не искаше здравия си разум. Искаше всичко да изчезне. Но спомените бяха там. Надигна се леко и стовари цялата тежест на тялото си отново в стената, удряйки главата ти. Надяваше се физическата болка да накара спомените да го оставят, но те все още го преследваха.
Виктор посрами фамилията си, баща си. Аврорите го обезоръжиха. Отнеха му всичко. А след това? Никой не го чу. Никой не послуша виковете му. Отведоха го далеч. Пратиха го в Азкабан.
Намери сили да се изправи. Онова, което се случваше в главата му, го направи глух за виковете на останалите затворници. Дали и той щеше да полудее? Тази мисъл се появи, но бързо изчезна, оставяйки място за още болезнени спомени. Какво беше направил? Спомни си как взе онзи медальон, който бе така удобно оставен. И после започна ужасът. Мислено извървя пътя си отново и стигна до един толкова болезнен момент, че ръцете му се свиха в юмруци.
Рейвън.
Само споменаването на името й можеше да го накара да се свлече на колене, но той се задържа още малко. Намрази се. Заради онова, което й причини. Намрази се. Знаеше, че тя никога нямаше да му прости. А тя бе всичко зад него. Ръцете му, все още стиснати в юмруци, се вдигната. Кокалчетата му побеляха. Виктор замахна към голата стена. Първи път. Втори. Болката, която му носеше всеки удар, не го облекчаваше. Последва трети удар. Четвърти. Пети. Шести. Той спря. Всеки удар бе по-силен от предишния. Виктор видя как ръцете му вече са окървавени. Вероятно имаше и счупени кости, но това не го смути. Собствената му болка не значеше нищо пред тази на Рейвън.
Свлече се на земята. Тялото му изглеждаше безжизнено. Болката, която се разля по ръцете му, не можеше да се сравни с тази, която изпитваше отвътре. Тя не избледня. Тя стана по-силна. Виктор дишаше и издишаше. Това беше единственото доказателство, че все още беше жив. Знаеше, че заслужава всичко това. Студеният под, макар толкова неудобен, му се стори точно на мястото. Погледът му отново беше празен. Една сълза се стече по дясната му буза, но нямаше кой да я забърше. За него вече беше късно.
Минаха минути, а може би часове, а Виктор не помръдна.
Вечерта се разиграваше в главата му отново и отново. Всеки път ставаше все по-трудно. Той я нарани. Той уби тях. Не усети кога е започнал да трепери. Тялото му се бореше със студа, но той отказваше да се изправи. Накрая остана само една мисъл. Тя бе твърде натрапчива и опасна.
По-добре да беше мъртъв.

Килия №489

Килия №489

Re: Килия №489