alessia delacroix.

Силният шум постепенно заглъхваше, докато Алесиа Дьолакроа слизаше по стълбите на прекрасната провинциална къща, в която семейството й беше организирало празненство. Над нея приказните градини, осветени от фенери, бяха пълни е костюмирани гости и неуморна прислуга. Някъде в сенките на мрака имаше огромна ограда, която приличаше на лабиринт. Тя бе идеално убежище за всеки, който иска да се откъсне от глъчката. Алесиа се запъти точно натам.
Тя притисна роклята в стил Мария-Антоанета към тялото си и си проправи път през тълпата. Движеше се колкото можеше по-бързо.
Съзря свободна пътека и се отправи към нея, после й се наложи да се отмести встрани, за да избегне удара с огромно „дърво“ с червени копринени ябълки, които застрашително се клатеха по клоните му.
Дьолакроа стигна средата на градината, където група музиканти бяха застанали пред два римски фонтана и радваха танцуващите двойки с уменията си. Алесиа се извини и мина покрай висок мъж, облечен като черния котарак Том, който шепнеше любовни слова в розовото ухо на дребничка жена. Той прекъсна разговора си и огледа одобрително Слидеринката.
Бе леко озадачена от липсата на внимание към нея, особено в градината. Тя се огледа и забеляза, че майка й току-що се е появила в балната зала. Тя бе застанала на стълбите, държеше ръката на непознат мъж и бавно оглеждаше градините. Търсеше я. С инстинкта на ловец тя се обърна и погледна право в очите на дъщеря си.
Алесиа на свой ред се извъртя и продължи в другата посока. Озова се в лабиринта: голяма група шумни мъже, които стояха под дървен навес, се смееха необуздано. Тя предпочете да не минава пред тях, защото по този начин майка й щеше да я забележи веднага.
— Ако обичате, господа — рече, като се опитваше да си проправи път между дърветата и мъжките гърбове. — Трябва да мина. — Вместо да се отдръпнат и да проявят вежливост, двама от тях погледнаха през рамо, после се обърнаха към нея.
— Така, така, какво си имаме тук? — рече единият от тях леко завалено, докато подпря ръката си на дървото, близо до рамото й. Махна на келнера, който му подаде чаша ликьор. Той я взе и я подаде на тъмнокоската.
— Да се освежите, госпожице?
В този момент тя мислеше как да избяга от майка си и не се обезпокои от ухажването на пияния млад лорд, който едва стоеше на краката си. Знаеше, че приятелите му няма да му позволят да се държи нахално. Тя прие чашата, след което се измъкна покрай ръката му и бързо мина покрай компанията му.
Продължи към крайната си цел, когато нещо над нея я обезпокои. Вдигна поглед нагоре, забелязвайки бялата сова. Усмихна се половинчато и протегна ръката си, очаквайки хвъркаткото да кацне на ръката й, и не след дълго птицата беше милвана от дланта й.
-Какво ми носиш..-съзря писмото, което беше вързано за крачето на совата и го взе.
Здравейте, госпожице Дьолакроа.
Като една от най-отдадените Слидеринки, решихме да ви предложим мястото на професор по летене.
Предвид добрите Ви представяния в отбора по Куидич, решихме че ще бъдете добър учител.
Когато пожелаете може да дойдете в Замъка и да обсъдим предложението.
Поздрави, Директорът на Хогуортс.

Златната възможност за нея, току що бе осъществена. Ръкостиска се с директорът и се отправи към крилото на учителите.
Обстановката тук бе същата, нищо не се бе променило, освен лицата.