Bury my heart...

лексей Фьодоров... Намираше фамилията си за едно тежко бреме, което бе задължен да носи на плещите си още от самата му поява на бял свят. На пръв поглед бе едно най-обикновено име – съчетание от определен брой букви с цел достигането на някакво значение. Истината бе обаче че Алек бе задължен да следва стъпките на баща си. Не му стигаше факта, че майка му вечно го оприличаваше на него – понякога с добро, друг път с лошо – а се очакваше да стане велик. Велик, ала не в средите на тъмните магове. Поне в това се надяваше скъпата му майчица. Имаше твърде големи очаквания за момче на такава крехка възраст. Очаквания, от които бе до някъде облекчен след раждането на сестра му Екатерина. Тя бе онази малка светлина, която караше горката жена да се усмихва и в най-тежките моменти. Бе олицетворение на всичко, което Алек вероятно никога нямаше да бъде. В началото се дразнеше, но времето му помогна да приеме идеята, че Катя е единственото добро останало в това разпадащо се семейство. Превърна я в перфектен образ, издигна я на пиедестал, придаде й смисъл... А тя... Тя се превърна в неговото унищожение...

*

Живеех при него през по-голямата част от годината, ако въобще можех да го нарека така. Прекарвах времето си в самота, заключен в малката стая на тавана. Разглеждах стари снимки – малкото останали след опитите да ги изгорят. Припомнях си колко хубаво бе, когато бяхме просто деца и нищо от този проклет свят не ни засягаше. Живеехме в малкия си розов балон и всичко изглеждаше перфектно. После всичко се сгромоляса. Те се разделиха. Тя реши, че Екатерина й принадлежи, а мен остави на него, колкото да не тъжи, че е изгубил играчките си. Той на свой ред тръгна по черни пътеки и рядко се интересуваше от мен. Проверяваше дали съм жив и до там. Това ми бе достатъчно щом не ме закачаше или пък ми пречеше. Едва виждах Катя по коридорите през учебната година, но и петминутките ми бяха достатъчни. Бе като наркотик – имах нужда от присъствието й, макар и за кратко. И така до онова лято...

*

Нощта се бе спуснала над града заедно със своята посестрима – тишината. Луната бе пълна и крехките й лъчи проникваха през така или иначе тънката завеса едва дръпната пред прозореца. Вратата на стаята бе съвсем леко открехната, но достатъчно, че да открие гледка към немалкото легло. В ъгъла на единия край бе приседнала Катя и бавно подсушаваше влажната си кожа. Няколко кичура непокорна коса се спускаха по дължината на гръбнака й, а светлият й поглед проблясваше в мрака на късните часове. Излъчваше харизма, на която не можех да устоя. Сшмугнах се през отвореното пространство, което несъзнателно бях направил по-широко. Посрещна ме с усмивка и побърза да увие кърпата около крехкото си тяло. Всяко едно движение ме опияняваше повече и повече, докато напълно не изгубих разсъдък. Хванах китката й и я придърпах рязко към себе си. Допира от меката й кожа ме накара да настръхна. Спуснах студената си длан по рамото и бавно я придвижих към врата й. Исках да се взре в очите ми – тези тъмни бездни, които бяха готови да я погълнат всеки момент. Притиснах малката й фигура в стената и я целунах жадно. Като хищник притиснал плячката си в ъгъла исках да я притежавам, да бъде само моя и ничия друга. Но не и тя... За момент повярвах, че ще ми предостави сърцето си, но получих единствено горчивите й сълзи.
Оставих я... Там под бледите лъчи на луната... Изчезнах... Също както сенките в нощта...