Розалина Стан

"Страх ли ме е? Страх ли ме е от този свят, заобикалящ ме? От хората? А може би точно те са моят най - голям ужас ... мразя ли ги или те мразят мен? Трябва ли всеки ден, в който реша, че имам смелостта да отворя очите си, да се страхувам ... да изпитвам ужас от това, че ако погледна само дори за секунда ще бъда мъртва ... че те ще ме убият? Сякаш ме дебнат. Всеки ден. Всяка нощ. Не ме оставят и няма да го направят, докато не ме намерят на пет метра под земята ... какво да сторя? Имам ли избор? Имам ли друг вариант? Аз съм толкова слаба ... по - слаба от лист хартия, който е на път да се срещне с водите, които ще го съсипят.
Но ти не можеш да ми помогнеш, нали? Далеч си ... много далеч. Нас двамата ни делят цели две измерения ... една граница, която ме е страх да преодолея. Не искам да бъда там, където си и ти, въпреки че много ми се иска да бъдем заедно отново, но не можем ... ти вече си мъртъв, а аз не го искам за себе си ... има толкова много неща, които мога да направя, нали? Ти сам го каза ... помниш, нали? Онзи ден, в който ти ми обясни всичко, без да се колебаеш.. Каза ми, че не ме обичаш, но знам, че ме излъга ... ти винаги ме лъжеше и може би сега, ако можеше да се върнеш, щеше да го направиш само за да ме измамиш отново и просто да изчезнеш, защото не виждаш смисъл в отношенията ни ... за теб това са две съдби, които никога не биха могли да се преплетат една в друга, защото теб те беше страх ... може би ти бе по - слаб дори и от мен в момента ... но какво говоря!! Та не ти, а аз съм решила, че ще преодолея трудностите си чрез едно най - обикновено писмо до човек, който не би могъл да го прочете, защото е мъртъв ... но едва ли, ако беше жив щеше да го погледнеш. Може би щеше да го захвърлиш ... права съм, нали?
Знаеш ли ... все пак вече изгубих много време, докато напиша всичко това ... плаках повече, отколкото мислех за всичко, което написах досега. Помниш ли детето, което ти не желаеше ... него вече го няма. То умря така, както ти пожела да се случи. Отиде си в същия ден, в който и ти също.
Ти си виновен за всичко, което се случи с това невинно създание и го знаеш дори по - добре от мен, но не разбирам само какво бе виновно то? Защо трябваше да му го причиняваш? С какво бе заслужило гнева ти? Не трябваше ли върху мен да се стовари злобата, с която е изпълнено сърцето ти ... беше, а може би все още е, макар че не можеш да усетиш нищо, защото вече си мъртъв.
Знам какво щеше да кажеш, ако беше жив ... знам, че щеше да го кажеш, защото едва ли щях да ти го пиша, ако можех да говоря с теб ... щеше да се изразиш така "Отново мислиш за проклетото дете, курво, казах ти да го разкараш, но ти не ме послуша, нали така?" Може би щеше и да му удариш шамар, което щеше да ти се види много нежно и най - вероятно щеше да ми подариш още няколко синини и още много кръв, които щяха да задоволят желанието ти за отмъщение ... поне за малко. Все пак аз бях виновна за това дете, с което ти се качих на главата ... сякаш съм го искала и повярвай ми, ако можех щях да го махна много преди ти да ми го заповядаш, но не можех да извърша подобен грях ... не исках да съсипвам ничий живот, но явно не ми се и наложи. Ти сам сложи края на собственото си дете. Аз ли трябва да се чувствам нещастна от това? Аз ли го убих? Мисля, че направих достатъчно много, за да го спася и ще се запазя, за да не можеш ти, гадното копеле, да продължава да съсипва живота ми дори и след смъртта си.
И с това писмо мисля да приключа с теб окончателно. Да те изтрия от живота си така, както бих направила с всеки друг на твое място и повярвай ми, ще го направя ... или поне ще се опитам. Ако си мислиш, че това са празни приказки, много се лъжеш. Трябва да си пълен глупак, за да си мислиш, че този цирк ще продължава вечно. Нищо, че детето е мъртво ... аз, глупачката, страдах много повече за теб, отколкото за съществото, което заслужава много повече дори и от мен самата, но какво можех да направя аз? Бях попаднала в лапите на най - големия мошеник, който някога бях срещала ... успя да ме уловиш и заключиш в клетка, която успях да разруша и вече съм свободна!! Не съм зависима от теб ... нито от някой друг. Сега завися само и единствено от себе си и благодарение на теб вече ще внимавам да не попадна отново в мъгла, която да се окаже моят затвор ..."
Сълзите й започваха своя път от очите й и преминаваха по бузите й и падаха върху листа, който бе нашарен с думите, които нямаше смелост да изрече на глас. Олекна й. Чувстваше се много по - добре сега, когато бе успяла да събере мислите си и заедно с чувствата от сърцето си да ги изкара някъде извън нея. Избърса сълзите и скъса парчето хартия, хвърли го в кошчето и въздъхна. Сякаш започваше нов живот ... можеше и да заспи спокойно днес, нещо което не й се случваше много често, но вече стана навик, което й харесваше все повече и повече. Мислите й за нероденото й дете избледняваха, а за мъжа, който твърдеше, че обичаше, сякаш никога не бе съществувал. Бе заблудена, което сега не й личеше толкова. Сега не бе толкова изгубена, колкото когато го срещна, което си беше чисто постижение и повдигаше настроението и самочувствието й. Липсата на власт върху нея, която усещаше във въздуха, се бе превърнала в свобода, което за нея вече бе най - важно в този момент.
- Беше страхотна, Хари - дразнещото гласче на сестра й я върна към реалността, която сега не й изглеждаше толкова грозна, колкото допреди малко.
Беше свикнала да й правят комплименти. Особено, когато ги чуваше от това мъничко създание. То винаги я хвалеше, дори когато Розалина правеше грешки. Както тази, например. Изобщо не се представи добре. Можеше много повече. Тя трябваше да е перфектна. Можеше да бъде, но всичко, което й се случи последните няколко месеца провали всичко, което градеше с години. На най - важния концерт в живота си, тя се представи най - зле. Ако майка й беше жива, щеше да подложи Розалина на 48-часово мъчение. Щеше да я накара да стои пред проклетото пиано, без да й позволява да мръдне оттам. Мразеше този инструмент, но майка й имаше огромни амбиции. Искаше да превърне дъщеря си в един перфектен музикант ... известен също. За това и от детството си помнеше само свиренето на пиано, което всички намираха за невероятно, докато нея я отвращаваше.
- Благодаря ти, Блеър - рече нежно Розалина и прегърна момиченцето.
Не искаше да показва на сестра си тъгата, която се таеше дълбоко в душата й. Тя трябваше да си остане само за нея и да не се показва пред никого, нали така? Все пак само тя знаеше за връзката си с този мъж, за нероденото им дете ... че дори и за смъртта на двамата.
Усмихна се, докато от очите й започнаха да се стичат сълзи и тя прегърна още по - силно момичето, защото знаеше какво я чака. Знаеше, че скоро й предстоеше да разбере истината за себе си .. трябваше само още малко да порасне ... това щеше да бъде съдбата и на нейното дете. И то щеше да страда, заради това, в което щеше да се превърне ... може би му направи услуга ... а може би то щеше да харесва живота си, щеше да се чувства добре ... всъщност имаше ли значение вече. То не е живо, трябва ли да продължава да си мисли за него? Каква щеше да бъде ползата от всичко това ... само губене на време, на нерви .. тя не го искаше.
Отдръпна се от детето и изтри сълзите си. Погледна към очичките на малкото момиченце и се усмихна още по - широко. Знаеше, че Блеър има въпроси, които иска да зададе, но Розалина не й позволи да го направи .. само с погледа си само с усмивката си.
- Да си вървим, миличка, баща ни ни чака отпред -  рече Стан, хвана ръката на детето и го поведе към изхода.