Килия №666

My eyes have adjusted to dark and so has my heart
The weight of the world has covered me
I'm in over my head
Am I living or dead

Това не можеше да се случва. Не може. Просто не може.
Слабата й фигура се сви още повече в ъгъла, притискайки крака до тялото си. Чернокоската облегна чело на коленете си и издиша накъсано хладния влажен въздух.

Как нещата стигнаха до тук? Кога? Защо?
По посърналото й лице течаха няколко сълзи, надпреварвайки се коя ще стигне до ръба първа и ще се смеси с тези, които вече бяха стигнали до края. Не, не се страхуваше. Азкабан не я плашеше. Тъмнината в зловещата килия също, нито звуците, които идваха от съседните килии, дори възможността нечии чужди пръсти да се докопат до нея не я ужасяваше толкова много, колкото причината, поради която я заловиха.

В ума й се превърташе една и съща сцена. Как тя помогна на Филип да се изправи, а после той настоя тя да бяга възможно най-далеч от тук и да не поглежда назад. Но тя не го послуша. И в следващия момент Аврорите дойдоха. Никой не я поглеждаше, нито й даваше обяснение. Двама огромни мъже я хванаха от двете страни, избиха й пръчката, която бе насочила към съучениците си, които се опитваха да затрият училището.

''Ахинора Фльор? Имаме заповед за задържането Ви на основание - съучастие в покушението срещу Хогуортс." бе изрецитирал единия, докато дребната й фигура се бунтуваше срещу залавянето й. Поставиха нещо магическо на китките й, които завъртяха зад гърба й, докато гласът й отекваше наоколо и се опитваше да ги убеди, че няма нищо общо с това. Погледна Директорът. Очите му останаха студени за нея, очевидно разколебан в нейната преданост към Хогуортс и префектската длъжност. После видя и Фултън. И в очите му прочете това, което Аврорите не й казаха. Затова миналата година той я предупреди да не се бърка. Затова и днес й каза да се маха... Не бе виновна тя, само името й.

Тялото й потрепери отново, когато умът й се върна в настоящето. Влажния каменен под лъхаше студ и мраз, навън се вихреше дива буря, каквато това море, насред което се намираха, не бе виждало отдавна, а прозореца с метална клетка определено не бе достатъчен, за да задържи този ад под небето извън тези стени.

Сърцето й препускаше, главата й се маеше, а от съседните килии чуваше диви смехове и налудничави подвиквания и проклятия на познати и непознати езици. Бе чакала този момент цели четири години. И сега, сега когато бе толкова близо до разкриването на нещо толкова голямо... Нора се запита дали наистина иска да знае? Професора й беше споменал за тъмната магия на баба й. Смъртожадна, може би? Само догадки.. Лятото премина в безрезултатно проучване, но това тук. Този момент, тези мигове предначертаваха съдбата й занапред. Коя бе Ахинора Фльор? Какво бе тя? Добро или зло? Префект, който защитава училището, или бъдеща смъртожадна?

Не искаше да разбира. Не и сега. В момента на истината тя искаше само да остане сляпа за делата на милата си баба, но...това бе невъзможно. Не и сега. И само един бог знаеше какво щеше да се случи по време на разпитите, какво щеше да научи Нора. Тя се подсмихна студено, вторачила погледа си в една точка на стената, сякаш с часове. Какво казваха мъгълите.. 'Внимавай какво си пожелаваш, защото може да се сбъдне.'
На ти сега истина, Нора.


Thought I was climbing out
But it's dragging me down
What's hidden here with me
Thought I was alone
But it pulls me deeper now
I can't escape