Килия №218

Проблемите за Джейсън валяха като пролетен дъжд. Все още пред очите му беше картината, в която неговата вече бивша господарка умира. Как неговият колега използва непростимото проклятие, за да я довърши. Не можеше да си избие от главата и това как аврорите от Министерството на Магията бяха се появили от нищото. Тези аврори го бяха и прибрали в Азкабан. В ума на Редбърд се бе появила светлината, която трябваше да се появи още по време на партито. Той бе разбрал, че тъмната магьосница го бе омагьосала да съдейства в направата на този ритуал. Татуираният се изяждаше отвътре, защото се бе дал твърде лесно. "Слабак, идиот, как можа", повтаряше си на ум.
Сега си повтаря това, защото не е под въздействието на хипнозата. Обаче мислите му бяха доста противоположни, докато беше омагьосан. О, да - писъците на децата, непростимите проклятия, които се изричаха.. смъртта. Всичко това тогава му харесваше и пълнеше тъмната част от него.
Настроенията и мненията му се променяха постоянно. Ту съжаляваше за това, което е направил, ту не. Не можеше да възприеме нищо все още. Една от неговите колежки му бе помогнала да го направи - Вайента. Тя не си поплюваше. Болката все още пълзеше като змия по тялото му. Раните му все още кървяха и не спираха. Тя му бе изцедила и последната капка сила. Пиявиците го бяха и довършили. Нямаше и магическа пръчка, с която да направи заклинание, за да зараснат.
Бяха минали едва няколко часа от преместването му в килия 218, а се чувстваше ужасно. Не му беше за първи път, но този път бе различно - не бе виновен. Студът бе обзел помещението, мръсотия също не липсваше. Веригите падащи от таваните се люлееха от съвсем лекия ветрец, идващ от незнайно къде. Лека светлинка се прокрадваше и неуспешно огряваше килията.
Хипнозата бе изчезнала. Очите му едвам се държаха отворени. Раните, направени от учителката по Защита срещу Черните изкуства все повече започваха да се инфектират. В момента чувстваше само омраза. Мразеше всички. Най-вече Канайма Верде. Заради нея беше в това положение.
В интерес на истината би повторил всичко това отново и пак би се присъединил към някоя като нея. Не, той не би повторил. Мислите му се разбъркваха и не знаеше какво говори, какво мисли. Искаше единствено да се махне оттук и раните му да заздравеят. Или поне да му дадат пръчката. Така щеше да е доволен.. на десет процента.
Дименторите, които обикаляха до килията също го изнервяха допълнително. Знаеше какво могат. Беше ги почувствал. Знаеше как взимат и последния ти хубав спомен. "Здравей, мое осемнадесет годишно аз", опита се да се усмихне, но безуспешно. Приличаше на труп. Труп, който всеки момент ще се разложи.
Опита се да се задържи буден, но това което успя да направи бе да заспи на студената земна повърхност. Искаше времето да мине, за да дойде някой да го разпита.