Килия №336

theme music:

Килия.
Затваряха я в килия, защото... за какво? Заради някакво забавление в страни от училище? Имаше празненство. Имаше пламъци. Имаше алкохол. На някои дори не им пукаше. Дори в най-добрите партита имаше жертви. Едно изгоряло дете. Седем жертви и някакви си ранени. Как това можеше да е причина да я затворят? Та тя беше само дете. Освен това не бе изцяло в свой собствен контрол. Нямаха право да я обвиняват за това.
Но това нямаше никакво значение, защото най-сетне беше постигнала целта си. Да влезе в Азкабан бе най-силното доказателство за пред родителите ѝ, че не става за обикновено магьосническо училище. Хиляди пъти по-добре от това да подпали дрехите на директорката на Бобатон. Как не се бе сетила? Сигурно баща ѝ сега беше бесен. Като главнокомандващ на аврорите, сигурно потъваше в земята при всичките тези нови и при споменаването на името на собствената си дъщеря замесена в смъртта на седем и ранените дванайсет. Не помнеше добре, дали тя уби някой. Дори не бе сигурна как стана всичко, но важното бе, че е тук. Не съжаляваше.
- Победа, сладка победа. - облегна се на влажната стена на килията. Беше на седмото небе от радост. Това да постигнеш всичко, за което си мечтал беше повече от прекрасно. Затова и четирите стени, между които бе затворена не ѝ пречеха никак.
Върна се към момента, в които я докараха тук. Баща ѝ я гледаше с такова разочарование и дори не изглеждаше така като че смята да си признае, че това е неговата дъщеря. Студения му поглед целеше да я прониже, но всъщност я разведряваше ужасно много. Тогава му се усмихна с широка и самодоволна усмивка и каза без глас.
- Аз победих. - войната между нея и цялото ѝ семейство се водеше откакто Анна стана на четири и бе достатъчно голяма, за да измисля как да прави бели. И след всичкото това време, единадесет години, девет месеца, три седмици, тринайсет часа и четиридесет и девет секунди, най-сетне успя да им докаже. Успя да ги накара да се държат така с нея както винаги бе искала - различно. С времето спря да ѝ пука дали различното ще е в добра посока или в лоша, и понеже нямаше как да е в добра заради ангелските ѝ брат и сестра, затова си избра различния път, който в началото мислеше за по-лесен, но с времето разбра, че е точно обратното и то по сложния начин. Всички Смит имаха толкова голямо търпение и бяха готови да простят почти всичко на всеки в семеен кръг. Е, разбира се, Анна бе изключение, но това дори няма смисъл да го отбелязваме, защото самата тя се целеше именно към това. Да е изключение и го постигаше, при това доста убедително и контрастиращо с всичко досега.
Когато баща ѝ, все пак, почти шепнешком призна, че това чернокосо момиче с луд поглед и широка усмивка от грифиндор е негова дъщеря получиха своите десет минути на саме, защото за пореден път вярваше, че може би приказките щяха да оправят нещата. Беше толкова сладка цялата тази упоритост.
- Анна. - въздъхна разтривайки слепоочията си безнадеждно.
- Да, така се казвам. - засмя се момичето, дали все още под лекото влияние на медальона или просто защото си беше такава никога няма да разберем.
- По дяволите, момиче! Дори сега не можеш да приемеш сериозен вид! - процеди между зъби мъжа и я сграбчи за лакътя.
- Умряха деца. Други не успяха точно, но и раните, които останаха не са за подценяване. Колко по-сериозна трябва да стана? - усмихна му се насреща. Той преглътна нервно без да знае какво да прави.
- Това ти се струва само игра ли? - почти простена той - Защо го правиш? Кажи ни какво искаш?
- Жалко е, че не слушате когато цял живот крещя, мили ми татко. - натърти на думата татко нарочно.
- Непоправима си. Не искаш да учиш в някакво си училище, затова изгаряш на клада дете! Обясни ми как това е доказателство за каквато и да било зрялост от твоя страна, че да не учиш! - беше готов да крещи насреща ѝ, но предпочиташе да запази думите само за тях двамата.
- Не го изгорих аз. Онази яката беше. Пък и никога не съм казвала, че съм зряла. Казах, че не съм за училище. Вие си го разбирайте както искате. - засмя се звънко и го перна по носа. Той сграбчи ръката ѝ и сви своята в юмрук готов да я удари.
- Какво, тате? Ще ме удариш ли? - той никога не си бе позволявал да вдигне ръка на никого от семейството, но явно търпението му бе свършило. Още един знак, че тя получава различното отношение. Още една точка към успехите ѝ.
- Остани си тук щом това искаш. Явно трябва да изгубиш това, което имаш, за да го оцениш.
- О, тате, тепърва започвам да имам. - засмя се отново, а баща ѝ просто кимна към групичката аврори, за да я отведат.
Да, беше прекрасен развой на нещата.