Стая за разпити

Леден вятър се впиваше в телата на тъмните фигури, докато крачеха по безкрайните коридори, пазени от зловещи дементори. Един от охранителите на министър Максуел, почти гигант, се движеше плътно зад Айзък, сякаш пазейки го от невидим враг. Самата Скарлет водеше малката групичка от трима с важна, наперена походка, която й бе запазена марка. Скъпата й брошка, с форма на изящна боровинка, поставена върху ревера на тъмно-синята й наметка, бе единственото нещо, което проблясваше в непрогледния мрак.
Озоваха се във високо тъмно помещение, което бе така болезнено познато. Тук се извършваха всички разпити, но за пръв път Айзък бе със свито сърце. Съвсем скоро собственият му син щеше да бъде притиснат към малкия стол, а погледа на Максуел- безсърдечно вперен в него. Рамос не би допуснал подобно нещо, подобно падение. Не и в собственото му семейство.
Скарлет се покатери бързико на катедрата и започна да преглежда бумагите, които секретарят Бохарт струпа пред нея. Айзък се настани на един от столовете, а до него приседна и отговорничката по правосъдните проблеми. След кратко, но шумно разлистване на документи в стаята се появиха група аврори, придружени от диментори. Министърката опря алени устни в черните си кожени ръкавици, сякаш отляни по дланите й, и въздъхна.
- Нека влезе Анна Смит. - грубият й глас прокънтя из стаята
Двама от аврорите напуснаха зловещото помещение, но не след дълго се завърнаха, държеейки грубо момичето от двете й страни. Стовариха момичето с разрошени тъмни коси върху стола в центъра на ислямска звезда и четири окурителни чивта очи се впиха в нея. Помълчаха дълго - изпитан метод, за да я накарат да се почувства неудобно и да се прекърши лесно. Но очите й блестяха все така смело, решително, сякаш недокоснати от тъмнината на Азкабан.

- Ти си Анна Смит, нали така?- попита Скарлет

- Тя е, госпожо Максуел. - потвърди вместо ученичката един от аврорите

Жената въздъхна тежко и прелисти документите някак отегчено. Казусът с кървавата случка в Хогуортс бе твърде деликатен. Все пак ставаше дума за най-милото на всички-децата. Самият Бохарт трепереше при мисълта, че дъщеря му е присъствала на ужасяващото събитие. Всички в магическия свят очакваха решение от министерството, каквото и да е то. На този етап бе ясно, че учениците са били под влияние на заклинание, свързано с онези проклени медальони. Но това не променяше желанието на гражданите за мъст. " Е, Верде е мъртва. Какво искате? " - не, това не бе достатъчно. Бе нужно решение.

- Ще ти задам поредица от въпроси, скъпа. Правилните отговори са в твоя полза. - усмихна се някак диаболично Скарлет и всички разбраха какво имаше предвид

Русокос аврор се приближи до младата Смит и притисна бялата си пръчка към разголеното й рамо. Айзък се притесни още повече, изгубвайки всичкия цвят на лицето си.

- Не... това е твърде тежко за едни ученици. Скарлет, какво правиш? -изпротестира

Щяха да прокарат омагьосан огън през кръвта на момичето всеки път когато магията за лъжесвидетелстване засечеше включване на въображението й. Рамос малко се интересуваше от подобни методи и морала им, но не искаше и синът му да бъде подложен на тях.

- Айзък, трябва да свършим работата възможно по-скоро и ефективно. - Скарлет размаха ефирна ръка облечена в тъмна кожа- Слушате ли ме внимателно, госпожице Смит?

Едуард и Айзък се спогледаха мълчаливо, споделяйки болката на родители, която министершата никога не би разбрала.

- От кога познавате Верде? Какво мислите за нея? Какво мислехте преди случката за нея? В какви отношения бяхте? Знаехте ли за сектата Нокс-Обскуритас?

Рамос втренчи поглед в смачкания лист пред себе си, който съдържаше въпросите одобрени от съдебния представител и министерството. Бяха купиша и Скарлет щеше да зададе всеки един от тях. " Бяхте ли наясно с плановете на Верде? Заявихте ли желание за участие в тях? Къде намерихте медальона? Някой даде ли ви го? Имате ли спомени от случилото се? Напълно в съзнание ли бяхте по време на ритуала? Заставате ли зад действията си?? "

Къде си татко? Чакаш ли ме пред вратата? Няма ли да ми помогнеш? Аз съм тук, зад тежките врати. Чакам да ме спасиш от грешките на тази реалност. Прегърни ме със силните си ръце, изведи ме от тази стая. Освободи ме от моята килия. Знаеш, че твоята дъщеря не би направила нищо такова... не и съзнателно. Не би те предала. Тя е твоя дъщеря. Дъщеря на аврор... не, на главнокомандващ аврор... най-почтения аврор, най-висшия, този, който трябва да дава пример. Нали така, тате? Аз съм твоя дъщеря и знам кое е правилно и кое е грешно, защото ти винаги си бил до мен дори да не съм го знаела. Тате. Помогни ми...
Сигурно гореше от нетърпение да чуе тези думи, за да види клетата си дъщеря свободна. Оправдала както всички слухове, така и собствените му очаквания за нейния провал. Защото тя не беше таква? Защото все пак таеше дълбоко надежда, че тя не е лошо момиче.
- От кога познавате Верде? - първият въпрос. Всичко започваше.
- Не я познавах. - огън се разля във вените ѝ. Не го очакваше, затова и не успя да задържи писъка в гърдите си. Всичко се нареждаше идеално. Сега нямаше да има нужда да си дава вид на изтормозена. Просто щеше да изглежда така благодарение на гения на тази магия.
- Познавах я, но не лично. Знаех, че ще ни е учител. Видях я за първи път на партито. - погледа на Смит се притопи в уплах и очите ѝ се насълзиха от страх - Нямах изградено мнение за нея. Мисля, че това, което направи е... - замисли се преди да отговори правейки се, че едва сдържа сълзите си. Кавко щеше да каже, за да не признае, че всъщност се възхищаваше. Беше грандиозно с такава смелост и дързост - ... мисля, че беше прекалено дръзко. На територията на училището да ... да се случат подобни неща. - въздъхна преглъщайки фалшивата вълна от сълзи.
- Пак, казвам, не я познавах. Нямах изградено мнение за нея и нямах представа, за това, което готвеше. Иначе... иначе всичко това можеше да бъде... - една сълза се търкулна по бузата ѝ и тя побърза да я избърше - ... Извинете, просто всичко онова, което видях онази вечер... не ми излиза от главата. Никой не ме питал дали искам да участвам в тях. Никога не съм казвала, че съм искала да бъда въвлечена в това... - отново замлъкна бършейки очите си.
- Къде намерихте медальона? Някой даде ли ви го? - следващ въпрос.
- Беше в стаята ми. Нямам представа как се е озовал там. Просто го намерих и реших,че ще е добра идея да го сложа. Разбира те, всяко момиче иска да изглежда добре. Просто... просто исках да започна хубаво тази година. В ново училище съм и... ако само знаех, какво щеше да се случи...
- Имате ли спомени от случилото се? Напълно в съзнание ли бяхте по време на ритуала? Заставате ли зад действията си?
- Спомени... имам, да... трябва ли да ги разкажа... - избухна отново в сълзи -... помня горящата плът и мириса и... и ужаса... и виковете... беше... - отново заплака убедително - ...по време на случващото се не бях напълно в съзнание... нямах понятие, че медальона е виновен за това, аз...
Заставате ли зад действията си?
Последен въпрос с много важен отговор. Трябваше да каже истината, така че да оправдае себе си.
- Заставам напълно зад действията си. - пое си дълбоко въздух, а след това издиша в опит да се успокй - Все пак аз държах пръчката си. Моя глас произнасяше заклинанията. Заради мен са пострадали хора и... и се чувствам отговорна за това. - о, чувстваше и още как и така ѝ харесваше - ... Предполагам, че мислите в главата ми са били объркани, но все пак... участвала съм в хаоса и няма значение какво искам аз, или какво съм искала тогава, факта е че заради мен са пострадали хора... невинни деца... - притихна гледайки към жената - Това ли е всичко? Ако имате още въпроси ще отговоря.

Очите на Скарлет помръкнаха някак замислено, сведени към камарата листи поставени пред нея. Навярно мислите й бушуваха, обвити в едни привидни строгост и уравновесеност. Не трябваше да показва емоция, за да запази авторитета си. Бе му го споделяла много пъти и Айзък разбираше напълно какво имаше в предвид. Човештината бе слабост, на която хората от техния ранг не бяха способни.

Всички останали, с изключение на министершата, бяха затрогнати от думите на младата грифиндорка. Сълзите в големите й очи можеха да разтърсят всеки до основи, помагайки му да разбере колко безсилни и беззащитни бяха всички тези деца. В момента те се самонаказваха за случилото се без да разбират, че нямат абсолютно никаква вина. Те бяха също толкова жертви, колкото и седмината трагично загубили живота си.

Айзък улови погледа на Бохарт и внимателно повдигна ръка, привиквайки го. Мъжа бързо се приближи и деликатно се приведе, така че Рамос да му прошепне:

- Нали синът ми няма да бъде разпитван по този начин?- тъмните очи на заместник-министъра се стрелнаха отчаяно към пръчката, все още притисната към разголеното рамо на момичето- Разбрахме се, нали?

Едуард кимна уверено и се стрелна обратно към мястото си зад Скарлет. Айзък вече бе обсъдил ситуацията с колегите си и бяха стигнали до единодушното решение, че синчето не заслужава да прекара и минута повече от необходимото в Азкабан. Баща му бе направил всичко нужно и съвсем скоро Витор щеше да е на топло в къщи. Нямаше да му повдигнат обвинения, дори да заявеше, че той е ръководил всичко случващо се. Щяха да изфабрикуват няколко доказателства, за това че младият Рамос не е на себе си.

- Отведете я обратно в килията. - изсъска Максуел, а всички останали някак се стегнаха докато аврорите извлачваха Анна  навън

- Държа да Ви осведомя, че-- ...- започна отговорничката по правосъдните проблеми, но бе отрязана от Скарлет

- Млъкни, Маргарет.

Айзък и Едуарт отново си размениха объркани погледи. Колко време смяташе да държи децата в Азкабан? Та това не бе хуманно спрямо шепа ученици. Нямаше смисъл в задържането им.

- Да продължим по азбучен ред. - прикани Скарлет, пооправяйки лъскавата си брошка с форма на боровинка- Кой е следващият?

- Ахинора Фльор. - изчете името Едуард и сякаш се задави

Няколко минути мълчание и вратите се разтвориха, разкривайки дребната, изнемощяла фигура на слидеринката. Толкова малка, а толкова проблематична. Тежките им погледи се стовариха върху нея докато аврорите я притискаха към стола и заздърпваха дрехата й, така че да разкрият бледата кожа на рамото й. Ахинора... всички чакаха само нея. Тя бе кулминацията, нищо, че не я бяха оставили за финал. Този разпит със сигурност щеше да продължи дълго, докато малката вещица не разкриеше всяка една своя кървава и мрачна тайна.

- Анна! Къде я водите? - високият глас прокрадващ се от коридора внесе смут в притихналата зала - Пуснете ме вътре! Нямате право! Нямате право!!!  Трябва да ме пуснете!

Вратите се разтвориха и подобно на ураган връхлетя един твърде разпален мъж, чиито светли очи горяха с унищожителен плам.  Филип Фултън, с драматично развяно бежаво палто и гордо вдигната магическа пръчка. Нищо повече от един проблематичен шемет, жалко същество, за жалост надарено с твърде остър ум. Айзък бе в седми курс, а Филип в първи, когато днешният преподавател, тогава пакостлив слидеринец, подпали колената елха с Огнене уиски. Проблематичен, нахален, агресивен. На Рамос започваше да му се повдига при вида на това самодостатъчно си същество, лишено от всякакви маниери, за сметна на мъжество и разсъдък.

- Какво си мислите, че правите!? - изкрещя Филип и сякаш още повече се разпали при вида на притиснатата пръчка в рамото на Ахинора

Само след миг вече бе забил юмрук в лицето на аврора, поваляйки го на земята.

- Нямате право да сте тук. - изкрещя Скарлет, надигайки се от мястото си

Срещна зачервените й очи в полумрака и нещо дълбоко в коравата му личност се пречупи. Просто деца- това бяха те, а се превръщаха в жертви на системата. Усети болката, която самата Анна не показваше привидно. Почувства момичето като свое дете за пръв път, не само като грифиндорка, а ученичка на Хогуортс. Сега трябваше да се грижи за всички тях, всеки изплашен, всеки объркан, и свидетелството за това бе малката брошка от сребро с формата на старата разпределителна шапка, присветваща мистериозно в мрака.
- Анна!- гласът му прозвуча някак далечен и неестествен- Къде я водите?
Момичето изглеждаше миниятюрно и пречупено между грубите лапи на аврорите, които дори не удостоиха Филип с възмутен поглед. Отново отвеждаха едно невинно момиче към тъмната килия, твърде зловеща за психиката на възрастен човек, камо ли една най-обикновенна ученичка.
Запристъпва още по-бързо и решително към високите врати, пазени от други двама аврори в типичните кожени дрехи, над които Филип пюеше с крайна неприязън. Винаги е бил против системата, но в такива пикови моменти притежаваше способността да се превръща в истински революционер с пламтяща кръв.
- Пуснете ме. – посегна към масивните месингови дръжки,  но тялото му моментално бе изтласкано от огромните мъжки  фигури
Опита отново, някак по момчешки, без да очаква огромен или какъвто и да е успех.
- Пуснете ме вътре! Нямате право! – запротестира на пук на безизразните и вехти лица на двамата аврори- Нямате право!!!  Трябва да ме пуснете!
Отново връхлетя върху мъжете, отбранявайки се с лакти и ритници от силата, заплашваща да го запрати за сетен път в края на мраморня коридор. Някак успя да обвие решително пръсти около ледената дръжка на вратата и да я отвори, проправяйки си път измежду двамата здравеняци.
Озова се в овалната зала, притискан от погледите на група псевдо аристократи, преяли с власт. Министърката бе твърде неясна фигура в окото на обществото. Никой не можеше да разбере дали е „добра или лоша“ в чисто политически смисъл, а това със сигурност будеше съмненията на Филип. Такива хора бяха двойно по-опасни от онези, които открито са завладяни от тъмнината. Нямаше начин да предвиди действията, а всеки, играл на шах поне веднъж, знае, че това не може да приключи добре.
Светлите му очи се стрелнаха към момичето приклещено на стола, поставен тактично в центъра на мозаечното слънце. Първоначално не я позна, но щом тъмната коса и бледата кожа се сляха в един пълноценен образ зад клепачите му, изгуби разсъдък за момент. Искаше да убие всички тези жадни за власт и невинна кръв чудовища. Не можеха да й го причинят, не й на нея.
- Какво си мислите, че правите!?- дори не осъзна как забива юмрук в скулата на аврора, запращайки го на пода
Ахинора надигна бледото си лице, по което бе изписана цялата болка от прекараното време в Азкабан. Със сетни сили отдели поглед от пречупената й фигура, за да се концентрира върху агресивния тон на Максуел.
- Нямате право да сте тук.
- Нямате право да задържате който и да е от учениците на Хогуортс без да усведомите попечителите му. Също така нямате право да използвате всякакви заклинания по време на разпитите на непълнолетни лица. – изплю Филип на един дъх
Дребна жена, настанила се до Рамос, поклати глава одобрително, разпръсквайки златистата си коса. „Това се опитвах да ви кажа“ измърмори тя преди да бъде посечена с поглед от висшестоящата Скарлет. Непознатата се сви на мястото си и сведе очи.
- Напротив, имам право да съм тук.- Фултън прокара пръсти по значката на ревера си- Заместник директор. Да, точно така. Нека спомена, че дори не поканихте директор Делано да присъства на разпитите, което също така е нередно.
Максуел извъртя очи сякаш новият ранг на Филип й бе досаден, а Рамос издаде възмутен звук, потривайки недоволно брадичката си.
- Ти? Заместник директор? – изсмя се ехидно той- Ти си посредтвено и жалко животно, Фултън. Този старец Делано съвсем е изкуфял. По-успешно с поста би се справила някоя от чистачите в училището.
Филип трябваше да вложи всичките си сили, за да не се покатери върху скамейките и да изтръгне всяко едно посребрено косъмче от главата на Айзък.  Напомни си,  че е  тук, не за да се защитава, а за да помогне на невинните деца.
- Защо не слезеш тук и не ми го кажеш от по-близо, Рамос? – настъпи кратко мълчание, в което Айзък единствено преглътна тежко- Аз няма да те щадя, както те ще пощадят синчето ти. Не се и съмнявам, че след като сте готови с изтезаването на горкото сираче, синчето ти ще бъде пуснато да си ходи след два безобидни въпроса.
Впи пръсти в крехката китка на Ахинора и я изправи, не можейки да понесе психически да я гледа още дори секунда настанена в този проклет стол. Почувства се някак по-спокоен, щом я усети близо до себе си.
- Сега госпожица Фльор и аз си тръгваме. Очаквам останалите си ученици в Хогуортс до 24 часа. Все пак вече сте доказали, че са били под контрола на Верде. Тези разпити са чиста имитация на дейност, тъй като обществото ще ви намрази ако не вземете мерки. Вие сте твърде некадърни, за да направите каквото и да е, което ви принуждава да тормозите тези деца.
Мълчанието възцарило се в залата го устройваше напълно. Скарлет бе първата, която проговори.
- Ахинора Фльор е основната ни заподозряна.- изсъска тя и Филип се прокле, че не се бе възползвал от паузата, за да избяга със слидернката
- Скарлет, мислех, че сме се разбрали по този въпрос... – Бохарт преглътна буцата заседнала в гърлото си
До колкото преподавателят си спомняше дъщерята на Едуард бе другият перфект на Слидерин, освен Ахинора, и двете бяха най-добри приятелки. Навярно заради това се затъпваше за нея – плахо, но все пак се броеше.
- Бабата на Ахинора е била част от Нокс Обскуритас, което прави момичето главна заподозряна. – продължи министърката без нотка емоционалност в гласа си
Филип притисна беззащитната Нора към гърдите си, сякаш да я предпази от ужасяващите мисли на всички тези хора. Навярно изглеждаше глупаво, придържайки я с една ръка, а с другата пръчката си, готов за отбрана, но инстинктът говореше.
- Тя не знае.- продължи Едуард с разтреперен глас
- Тя наистина не знае. – потвърди Фултън, а емоцията му започваше да се показва иззад маската на спокойствие и самочувствие- Аз съм свидетел. Залагам си живота. Ахинора не знае нищо за баба си и Нокс Обскуритас.
Губеше гарда си, превръщайки се в бедно, молещо се, хленчещо дете пред злобните погледи на всички тези хора. Бе се лишил от разсъдък в желанието си да защити Нора. Не можеше да позволи да й навредят.
- Какво значи думата на един учител с тъмно минало, хиляди похождения и проблеми с агресията?- изхили се Айзък – Поредната на която си завъртял галвата, Фултън. Не само не трябва да си заместник директор, а не трябва дори да си на територията на Хогуортс.
- Това не е законовият ред. Не разбирате ли? Нямате право да ги задържате, особенно след като сте разбрали, че са били под влиянието на магия.
Разбра, че няма как да спечели тази битка. Рамос говореше на инат, както и Скарлет. На всички бе ясно, че Ахинора е невинна, но бяха готови да я запратят в затвора, само защото Филип им бе натрил носа. Нямаше друг избор... Обви пръсти около ръката на Нора още по-силно и се втурна към вратата, изблъсквайки двамата аврори.
- Чакам ги до 24 часа! – извика преди да изтича извън залата, втурвайки се надолу по привидно безкрайните коридори
Слидеринката бързо остана без въздух, твърде рязко преминавайки от живот в изгнание към тичане по лъскави коридори, но Филип продължаваше да я дърпа все така решително.
- Дръж се. – направи рязък завой, преминавайки в тъмната част на Азкабан и измъквайки се на милиметри от група аврори
Изглежда вече бяха сигнализирали за спонтанното бягство, тъй като из мрачните помещения започна да се носи странен ропот. Оказвайки се заобграден от аврори, Филип не се замисли преди да се спре само за миг, колкото да произнесе „Stupefy“ и отново да задърпа Ахинора надолу по каменните стълби. На този етап имаше твърде бегла представа на къде тича, единствено мъчейки се да избяга от студената прегръдка на дименторите. Знаеше, че са наблизо, усещаше как прибрижават. Започваше да става все по-хладно, а и вече на няколко пъти се бяха измъкнали от няколко тъмни, дрипави фигури. Не знаеше, кое бе по-заплашително- диметорите или аврорите. Все пак нямаше хубави спомени, които да му бъдат откраднати, но пък лесно можеше да бъде пребит и захвърлен в някоя канавка на първия си работен ден като заместник-директор.
Магическата пръчка в ръката му потрепна при вида на диметорите, събрали се около входа. Сърцето на Филип се качи право в гърлото му, свиващо се със всяка плаха стъпка. Имаше чувството, че всички тези същества гледаха право към Ахинора, но не можеше да се върне назад точно сега, тъй като чуваше ясно аврорите, които тичаха след затворничката. Щяха да ги спипат само след няколко минути. Твърде късно осъзна, че тъмните същества се отдръпват, правейки им път да минат. Всичко това бе заради Ахинора, но не знаеше защо. Нямаше и много време за мислене, щом мрачните порти зад гърба им се затръшнаха и се магипортира, заедно с ученичката, някъде далеч от това проклето място. Навярно бе направил грешка, „отвличайки“ ученичката и забърквайки я в много повече проблеми по този начин, но все пак не бе сигурен какво ще направят с нея ако я бе оставил. Може би това щеше да бъде последният, път в който я бе видял преди Скарлет да я натика в мрачната й килия.