Всичко, което искам е свобода.

*девет години по-рано*

- Хайде, скъпо дете, ела да ми помогнеш в гората.
- Но бабо... не ми се играе пак на познай растението. Вече ги знам всичките.

Десет годишното момиченце вдигна топлите си шоколадово кафяви очи от старата дебела книга със заклинания, за да отправи най-милия поглед, на който бе способна, за да убеди баба си, че не й се мърда особено много навън. Както всеки ноември, и този си имаше своите капризи, и сега температурите бяха паднали почти до нулата, а Нора тъкмо се беше наместила удобно. Чарлз, ротвайлерът на баба й, лежеше кротко зад нея, позволявайки й да го използва като възглавничка, дори магията, която четеше бе интересна. Позволяваше й да смени цвета на косата си. Последното нещо, което искаше малкото дете, беше да се облича като ескимос и да се търкаля (защото кой може да ходи с толкова дрехи върху себе си) из замръзналата сурова земя на гората.

Възрастната жена се разсмя развеселено, но после изкомандори вярното си куче строго на немски и то се изправи с неохота, оставяйки Ахинора без възглавничка.

- Хайде, дете. Някой ден ще ми благодариш.

*шест години по-късно*

- Било е злополука. Тя просто е паднала по грешния начин и се е ударила на неправилното място.
- Моля ви, за ваше собствено добро е, престанете да ми хвърляте прах в очите. Просто ме пуснете.

Медицинската сестра отдръпна ръката си от рамото на брюнетката като попарена, когато острия й език изплющя в тишината. 'Това дете има нужда от помощ' помисли си тя, докато отстъпваше няколко крачки назад за по-сигурно.
Мократа от пороя дълга тъмна коса на Нора се спускаше на леки вълни около лицето й и полепваше по кожата й. Сякаш цялата кръв се беше отдръпнала от лицето й, а това правеше тъмните кръгове под очите й и самите бездни, които представляваха ирисите й, да изглеждат още по-зловещи. Момичето все още не можеше да повярва. Баба й я нямаше. Единственият човек, който се грижеше за нея.
След развода на родителите й, баща й замина за Германия, а майка й заживя с новия си мъж и техния син. Тя не пожела да последва нито един от двамата и те бяха принудени да я поверят на единствената й баба, която криеше страховита тайна - беше вещица. С всички сили и заклинания, дори проклетите котли и бибиди-бобиди-бум. Тя положи големи усилия да я научи на всяка трохичка информация и заклинания.

И всичко беше по-светло, по-красиво с магията наоколо, с магията във вените на рода. Женевив Фльор обучи добре внучка си, надявайки се един ден тези знания да й влязат в употреба. Тя беше щастлива в усамотението си заедно с баба си. Не се интересуваше от съучениците си в училище, нито от приятели, които да използва за нещо друго, освен за опити в магиите си (без те да знаят, естествено).
Но някой им завидя. Някой помрачи прекрасния живот на момичето, докато бе едва на петнадесет и из града тръгна мълва за предпочитанията на Женевив към мрака. Лъжа, естествено. Нора никога не бе виждала каквито и да били признаци на зло у баба си, колкото и студена личност да беше понякога. Тя помагаше на хората...нали? Но мълвата стигна до неправилните уши, момичето бе сигурно. Нямаше никакъв шанс това да бе проклета случайност.

Слабата й фигура се обърна на пети и се запъти към близкия стол, върху който се срути тихо. От очите й капеха безмълвни сълзи, докато ума й отчаяно се опитваше да осъзнае случилото се.
Ами сега?

След смъртта на баба й, бащата на Нора се върна. Тя се надяваше просто да я остави да съществува сама, въпреки че бе само на петнадесет, но плановете й не се усъществиха. Вместо това бе пратена в училище за вълшебство и магия, където трябваше да прекара следващите седем години.