“There are no such things as curses; only people and their decisions”

Лешниковите му очи гледаха остро. Имаше нещо нечовешко в тях. Но не гняв, а нещо напълно безразлично. Челюстта му се стегна, но ръцете, които преди секунди бяха свети в юмруци, се отпуснаха. Беше безразличен към кръвта, която се стичаше по тях. Беше безразличен към тялото, което лежеше неподвижно пред него. Отне им няколко секунди да го хванат. Силни мъжки ръце се впиха в тялото му, изтласкаха го назад. Но той не се противеше срещу ръцете, които се опитваха да го удържат. Остави се да бъде изблъскан стената. Ударът не му причини болка. Напротив. Очите му, дълбоки и тъмни, продължаваха да гледат с безразличие. Най-после отклони поглед от тялото, от окървавеното лице. И тогава видя единственото нещо, което можеше да разклати леденото му спокойствие. Страх. Страх изпълваше лицата на онези, които притискаха тялото му към стената. Страх от него.
Опомни се. В погледа му проблесна светлина, която порази безразличието. И така дойде страхът. Обхвана цялото му тяло. Треперещите му ръце намериха сили, с които да отблъснат мъжете. Отскубна се от тях без да нанася големи щети и забяга, забяга за живота си. И бяха, бяга сякаш километри. Не знаеше къде да отиде. Не знаеше кой ще го прибере, когато види окърванените му ръце.

Вратата на банята се отвори и той излезе, облечен в чисти дрехи. Пред него седеше единственият човек, който щеше да го приеме без да задава въпроси. Помогна му да прикрие всички следи за случилото се. Виктор почти се чувстваше добре в кожата си, но забеляза окървавената купчина, която седеше на пода. Трябваше да ги унищожат. Сестра му затвори вратата на стаята си и остави табла с храна на леглото. Приличаха си. Носеше таблата с лекота, въпреки че ръцете и изглеждаха твърде крехки и нежни. Тихата благодарност на Виктор бе достатъчна. Не можеше да намери думи, с които да й обясни какво се беше случило. Страхуваше се от реакцията й. Дори тя щеше да го погледне с други очи , ако научеше.
- Няма ли да ме попиташ?
Данте посегна към сандвичите, невъзмутен от въпроса й. Дори не повдигна вежда, за да поиска обяснение. Просто седна и едва тогава си позволи да обърне глава към нея. Погледите им се срещнаха. Неговият-виновен, а нейният- спокоен. Тя седна до него и се опита да улови ръката му, която той веднага отдръпна.
- Той е жив.– Пророни едва.
Думите й бяха достатъчни за него. Той остави сандвича и се обърна към нея. Облекчението му беше привидно. Тялото му, напрегнато преди секунди, сега се отпусна изцяло и той се облегна назад.
- Радвам се.
Думите му бяха лишени от емоция, а мислите му твърде далеч. Той погледна нагоре. И този път се беше измъкнал.
- Не мога да продължавам така.
- Как?
Въпросът му дойде остро, дори грубо. Тялото му отново се напрегна. В думите й рядко можеше да усети презрение, но никога насочено към него. Това го накара да се стегне, чакайки удара, който й предстоеше да му нанесе.
- Не мога да заспивам, когато се страхувам дали ще се прибереш жив. За малко да убиеш това момче, Виктор. Отново. Но не гняв те тласка към ръба.
- Искаш ли да те оставя? - Попита я, а огънят в очите му отново започна да изстива.
Тя поклати глава.
Безмълвен, Виктор се изправи и излезе от стаята й. Не погледна назад. Думите й отекнаха в съзнанието му, подобно на ехо.
“Не гняв те тласка към ръба.“