Aurelia Human

Свобода.
През целия живот не се е намерил човек който да е в състояние да ме спре да направя това което съм си наумила. Много хора ме смятат за груба, само защото потъпквам чужди мизерни желания, застанали на пътя към успеха ми. Никога не съм се стремяла да бъда просто някой. Винаги съм била Тя.
"Видя ли я? Тя излезе от кабинета на учителя. Какво ли е правила там?"
"Тя ще бъде моето завоевание!"
"Тя ще ми се подчини!"
"Тя е... Тя е..."
Аз съм.
Тънката усмивка, която се опитвах да прикрия като леко прехапвах единия край на долната си устна, украсяваше луничавото ми лице. Червената ми коса се разпростираше като пожар спускаща се по гърба ми. Аз бях огън, бях пожар и многизна си мислеха че могат да ме имат, да ме опитомят. Наивници. Никога.
Специалитет ми беше да съблазнявам, винаги съм се стремяла да го правя, защото обожавам лицата им в онзи момент, точно когато си мислят, че ще ме получат, а виждат как цялото ми съвършенство се отдалечава от тях. Не бях лесна. Дори напротив. Бях по-трудна отколкото можеха да си представят.
Дали говореха? О, говореха много, ако съдите по думите на мъжете съм преспала с всичко що е мъж и в магическия и в мъгълския свят. Но нека говорят, аз не бях тази, която ще им слага цензура. Ако трябваше да бъдем точни, мъжете които наистина можеха да се похвалят, че са ме имали на пръстите на едната си ръка. Но те никога не биха се похвалили с това, защото са мъже.

Мъгълския свят...
Прекарах детството си там. Родителите ми бяха мъгали. Баба ми и дядо ми от страната на майка ми бяха магьосници, но дори не знаех, че са живи докато не дойде писмото, малко след като навърших единадесет години. Майка ми се разплака, още не съм сигурна дали от щастие или от тъга, но това са не значими подробности. Пуснаха ме. Оставиха ме на грижите на баба и дядо. Прекрасни старци. Имаха малко магазинче за сладки на Диагон-али. Живееха в някакъв измислен от тях свят-магически, където всичко беше любов и единственото, което съществуваше беше другия. Те ме научиха на любов.
"Любовта не е чувство. Тя е време. Ще разбереш, почакай да пораснеш..." - Казваше баба. Права беше Любовта наистина беше време, но не ми трябваше да раста много за да я намеря. Още на дванадесет години се влюбих. Гледах я през прозореца. Стоеше си там и ме викаше. Бях заседнала в безвремието и единственото което имаше значение беше тя.
Светкавица... Прекрасна.
- Искаш ли да ти вземем метла скъпа? - Дядо беше този, който ме извади от съня ми.
- Да. - Отговорих простичко, а той ме въведе в магазина, за да не зяпам през прозореца.
- Коя си избираш. - Малкото ми пръстче посочи Светкавицата. Самото име ми подсказваше, че ще е бърза. Надявах се да е.
- Добро око имаш малката. - Засмя се продавача. - Сигурна ли си, че ще можеш да я управляваш?
Как да не бях. Нямаше по сигурен човек от мен. Това беше любовта. Нямаше как да я объркам. Тя беше време. Часовете с нея минаваха като секунди, а времето без нея цяла вечност. Ако имаше как да ми хвърлят пъпа във въздуха и той да се задържи там, сигурно са го направили.
В мъгълския свят сигурно щях да съм пилот на самолет, но в магическия... Бях най-добрата по летене. Скривах всички в малкия си джоб... Но, не ми беше писано. Дядо почина и след като завърших училище взех решение да помагам на баба с  магазинчето. Светкавицата стоеше над тезгяха, където можех да я виждам. Продължаваше да бъде все толкова красива, колкото винаги е била.
- Лия, ела да видиш това! - Баба четеше новия брой на "Пророчески вести", не пропускаше издание просто. - Ела, ела... По-бързо... Виж това.
Размаха вестника пред очите ми. На първа страница се мъдреше заглавие с големи букви. Картината показваше някаква клада и някаква жена до нея. Учителка полудяла и изпълнила някакъв ритуал убивайки някакви хлапета в Хогуортс. Не казвах, че не ужасно, но не виждах какво можем да направим ние по въпроса.
- Да, това е ужасно, наистина. Искаш ли още чай?
- Аурелия... - Завъртях очи, докато още бях с гръб към нея но се завъртях на пети и се усмихнах.
- Кажи бабо.
- Тази учителка е била професор по летене. Това е съдба, че го виждам. Сигурно Мерилин ми изпраща знак. Трябва да идеш там и да преподаваш на тези деца... - Аз да преподавам... Чуваше ли се? Не, аз не ставах за учителка. Това училище не ми влияеше добре. Пак щях да стана кучка. Тъкмо малко от малко си стъпих на краката. Не можех да съм сред много хора изнервяха ме с клюките си и нещата които говореха за мен зад гърба ми. Накрая щях да убия някой, а не ми се лежеше в Азкабан. По-добре да си остана тук. А и тия малки хулигани....
- Не мисля бабо. На теб кой ще ти помага?
- Мен не ме мисли. - Побърза да оспорва. - Взимай метлата и да те няма. Ако трябва ще затворя магазина. И без това мисля, да ида на почивка в мъгълския свят. Ще се командировам малко при майка ти и при баща ти. - Смръщих се.
- Тогава ще продължа бизнеса. - Баба се засмя леко и се изправи от стола си. Приближи се до мен и ме прегърна накара ме да се наведа, за да остави целувка върху челото ми.
- Не искам да ми се сърдиш мила, но си много зле в приготвянето на сладки. Стават по твърди от снича и ще си счупиш зъбите с тях. - Отворих уста за да се защитя, но не ми беше дадена възможност. - Лия... Просто прави това, в което си добра. На тавана е пълно с трофеите ти по куидич. Първата любов не се забравя.
Протегна се за да разроши червената ми коса. - Хайде, върви...
Може би беше права. Може би това беше знак, съдба или нещо друго, което не разбирах напълно. Щях да се пробвам, нищо нямаше да ми стане ако се опитам. Дали в училището имаше още някой от професорите които ми бяха преподавали на мен? Бях леко притеснена. Облечена в дънков гащеризон, чорлава коса и тениска с къс ръкав, не приличах на учител, нито на онази нахакана госпожица която се дипломира преди десет години.
- Директор Делано. - Сведох главата си в знак на почит към него макар да не бяхме в нито една от азиатските страни. - Чух, че сте загубили професорката по Летене... Аз нямам опит като учител но... Знаете, че Летенето е моя живот. Ще се радвам да съм от полза.