Четирите стихии

Вода... броях капките загинали в близката, мътна локва.
Водата се менеше постоянно. Най- малкия повей повдигаше вълна.
Брат му беше като водата. Как можеше да има толкова непостоянни хора? Още от малък беше голям особняк. Може би беше свързано с побоя, който всяка вечер баща им просто си търсеше повод да започне, може би вината беше на майка им, която не се чувстваше достатъчно майка, за да извади тънката игла от вената на ръката си и да направи нещо по въпроса. Причината нямаше особено голямо значение, резултата беше на лице.
Колкото и да го бе страх да си признае, на Лукас му бе самотно, когато Лестър замина за онази психиятрична клиника. Сега беше сам и не му оставаше много освен да пуши любимите си цигари и да наблюдава себе си как чезне в нощта.

Земя... асфалта беше подгизнал от нощните сълзи на небето.
Земята беше тук и сега. Не я вълнуваше нищо, друго освен нейната собствена зеленина - важното бе да цъфти без значение начина.
Майката му бе като земята. Нейното собствено щастие бе най-важно и понеже никога не бе давала особено големи количества усмивки на другите, затова не знаеше как да ги даде и на себе си. Нямаше и кой друг да ѝ ги даде. Затова намери земния начин - простия, обикновен, болезната реалност. Лукас и Лестър нямаха дори блед спомен на майка си като жената, която е била. Тази суха кожа, пожълтели зъби, рядка коса и мъртви очи. Не приличаше много на жена, която би трябвало да се държи отговорно и да гледа две деца. Точно защото не приличаше - не беше. Отговорност бе дума в речника ѝ, която се съществува.

Огън... края на цигарата, между пръстите му, гореше така силно, сякаш бе готова да го изгори.
Огъня унищожава. Гори, пресушава - избива всичко живо по изключително мъчителен начин.
Баща му бе като огъня. Нямаше как да докосва нежно, нямаше как да говори без огнени камшици да удрят околните. В буквален и в преносен смисъл, тези кашици винаги бяха присъствали в семейството блеагодарение на него. Не посягаше на жена си, защото тя не бе достатъчно насебе си, за да си даде сметка какво става, но за сметка на това, децата компенсираха. След като се прибереше вечер и изпиеше поредната бутилка, обичаше да я счупи в масата ''както правеха истинските мъже'' и да подхване този, който му се мерне пред очите. Най-често това беше Лестър, защото Лукъс предпочиташе да шляе докъсно навън. Нямаше смисъл да остава вкъщи и за секунда.

Въздух... димът се издигаше във въздуха, правейки си път към нощното небе.
Въздуха запълваше пространството. Беше нищото, което никой не виждаше; никой не докосваше.
Той бе въздуха. Някога бе торнадо, може би в бъдеще щеше да се превърне в сутрешния бриз на брега на морето, но засега беше просто покоя около тъмните силуети. Предпочиташе никой да не го вижда, никой да не говори с него. Не се смяташе за специален, по простата причина, че в очите му нямаше специални хора. Всички бяха обикновени. Родени, съществували, починали. Не вярваше в много неща, а имаше прекалено малко неща, който въобще допускаше до съзнанието си. Обичаше тишината и спокойствието. Обичаше цигарите. Обичаше вечерите.
Вечерите като тази.
Водата.
Кристалните капки дъжд.
Калните локви.

lucas staviski a.k.a moon|| 21 y.o || fc. aaron taylor-johnson