Konstantin (Tino) Avilov

by **tino avilov.** Пон Май 08, 2017 9:31 pm

there is a black mark on his soul

student // twenty-three // fc: Herman Tømmeraas

12.12.2002
– Хелена, моля те… – прошепна Диана едва-едва, а в следващия миг за пореден път изкашля солидна доза кръв. – Моля те, Хелена, вземи Тино, моля те!
Хелена Агостини погледна сестра си недоумяващо, въпреки че знаеше, че би искала нещо подобно от нея. Сърцата и на двете туптяха бързо, телата и на двете бяха оцапани с кръвта на Диана. Ала само един живот напускаше този свят. И това бе на майката на Тино.
– Моля те, Хелена. Не позволявай на Борис да го зарази с тъмнината си. Моля те! – последните сили напускаха тялото на Диана, ала тя все още не можеше да се предаде. Не можеше да напусне този свят без да чуе обещанието на сестра си. Искаше да знае, че синът ѝ ще е в добри ръце. Искаше да подсигури бъдещето на сина си.
– Обещавам ти, Диана. Обещавам ти – прошепна Хелена. Сълзите, които досега бе сдържала, вече бяха започнали да се стичат по двете ѝ бузи. Усещаше как сестра ѝ напускаше този свят и сякаш частица от сърцето ѝ се откъсваше и тръгваше, заедно с Диана.
Няколко минути по-късно ръката, която стискаше, бавно се отпусна. Очите на Диана се притвориха леко, а тялото ѝ почти веднага придоби онзи вид на смърт. Треперещите пръсти на Хелена се протегнаха само за да затворят очите на сестра си. След това нямаше друг избор, освен да остави тялото ѝ на земята и да отиде при Тино.
Трябваха ѝ няколко дълги минути, в които да успее да се сбогува със сестра си. Целуна нежно челото ѝ, докато сълзите все още се стичаха по бузите ѝ. Изправи се съвсем бавно, погледна за последно сестра си, а след това побягна към стълбите.
Качи се на втория етаж, влезе в детската стая и си пое дълбоко въздух.
– Тино – прошепна леко, оглеждайки помещението. – Тино, ела при мен, моля те! – все още плачеше, но нямаше време, което да губи. Затова още когато момченцето излезе от скривалището си, Хелена се извъртя към гардероба му. Извади огромен сак и набързо натъпка в него достатъчно дрехи. Затвори ципа, хвана ръката на Тино и след това отново полетя по стълбите, заедно с него.
Не минаха по същия път. Хелена нямаше сили да види отново мъртвото тяло на сестра си, а и знаеше, че малкото момче не биваше да го вижда. За нейно облекчение, то не задаваше въпроси. Мълчеше и стискаше ръката ѝ, сякаш знаеше какво можеше да се случи. Сякаш разбираше опасността, която ги застигаше.

12.12.2006
Четири години. Толкова време трябваше да се крият. Четири години излетяха съвсем бавно, докато Хелена и Тино сменяха местообитанията си през няколко месеца. Хелена знаеше, че имаше хора, които можеха да им помогнат; знаеше, че имаше безопасни места, в които да намерят покой. Но тя не можеше да има доверие на никого, затова запази тайната и останаха само те двамата. Бяха сами, съвсем сами. Тино растеше пред очите ѝ, ставаше все по-умен и по-любопитен. Бе започнал да задава въпроси. Най-вече за баща си. Въпроси, на които дотогава Хелена не можеше да отговори. Но сега тя можеше да му каже. Можеше да му каже, че баща му бе заловен и затворен в Азкабан. Можеше да му каже, че сега имаха възможност да живеят спокойно.
Но наистина ли бе така?
Гневът, който видя в очите на Тино при тази новина, я уплаши. Спря по средата на изречението си и не продължи. Не смееше.
Оттогава спря да говори за тези неща. Забрани и на Тино да ѝ задава въпроси. Забрани му да търси връзка с баща си, забрани му да се опитва да достигне до него. Забрани му толкова много неща, че знаеше, че рано или късно той щеше да ги изпълни. Не напук на нея, а просто защото кръвта на баща му бе в него; тъмнината на баща му бе в него.

12.12.2011
Хелена бе сигурна, че са пратеници на Борис. Знаеше, че бе невъзможно, но нещо в нея знаеше и вярваше, че бе истина. В този момент не знаеше къде е Тино, затова и не можеше да отговори на въпросите, които ѝ задаваха. При всяко следващо “Не знам” болките ставаха все по-ужасяващи и по-нетърпими.
Докато накрая просто се предаде. Отпусна тялото си върху земята и последното нещо, което видя, бе снимка на малкия Тино, която бе запазила в рамка върху един от шкафовете. Невинната му усмивка; светлите му очи, които все още не притежаваха онази тъмнина.. или поне не я показваха. Устните ѝ се извиха в съвсем лека усмивка. И въпреки ужасяващите болки, Хелена умря спокойна. Защото знаеше, че въпреки всичко, Тино щеше да се спаси. Знаеше, че той бе по-силен от който и да е пратеник на баща му.

година по-късно
Тино седеше съвсем спокойно на единия край на леглото, докато очите му внимателно попиваха всеки малък детайл от тъмната стая. В единия ъгъл светеше съвсем слабо една малка нощна лампа, която бе оставена върху отрупаното бюро. Той старателно се опитваше да различи нещата върху му и можеше да види множеството от папки, разхвърляни навсякъде. Под тях се криеха милиони листове с няколко химикалки, ала очите му търсеха нещо друго. Имаше чувството, че хиляди очи наблюдаваха движенията на погледа му, макар и самият той да знаеше, че в стаята имаше само още едно присъствие, освен неговото. Неистово се опитваше да чуе дишането ѝ, докато тишината сякаш превземаше самия него. Знаеше, че е зад него; можеше дори да разбере какво се криеше в мислите ѝ, ала все пак продължаваше да мълчи. Рядко говореше, не обичаше да го прави дори и в моментите, когато знаеше, че трябваше да каже нещо. Мълчеше, защото знаеше, че тя щеше да проговори. Рано или късно любопитството щеше да превземе и най-малката частица от нея, ала дори и тогава нямаше да задоволи това желание у нея.
Тишината бе продължила още няколко минути, през които очите му продължаваха да оглеждат пространството около него. Имаше огромен прозорец в другия край на стаята, от който се разкриваше наистина прекрасна гледка към града. Рядко си позволяваше да обърне внимание на всичките светлинки, обсипали тъмния град, ала в такива моменти се опитваше да се наслади изцяло. Едва тогава момичето зад него се размърда и той усети как се приближи към него. Бе се изправила и сега почти можеше да усети дъха ѝ върху кожата си. Топъл, съвсем приятен дъх, който създаваше студени тръпки по тялото му, ала това не му пречеше. Извъртя съвсем леко главата си, за да успее да види лицето ѝ, когато усети как тя повдигна едната си ръка. Миг по-късно пръстът ѝ се плъзна по гърба му.
– Тино… – успя да прошепне накрая и се приближи още повече към него. – Защо си си стегнал багажа?
Той се отмести назад, обхвана кръста ѝ с двете си ръце и я остави да легне на леглото. Няколко секунди по-късно вече се намираше до нея.
Отминаха няколко минути, в които той просто стоеше и гледаше в нищото. Дишаше тежко, сякаш се подготвяше за нещо, ала когато осъзна, че тишината бе единственото, което ги обгръщаше, той отпусна главата си назад и затвори очи.
– Налага се да замина – прошепна ѝ в отговор, сякаш искаше да ѝ намекне, че не желаеше повече да говори.
– Но… Защо? Къде отиваш? – за пореден път тя си позволи да прекъсне тишината, карайки Тино рязко да отвори очи.
– Не мога да ти кажа.
Ако ѝ отговореше, то щяха да последват още милиони въпроси, за които нямаше никакво желание. Тя, сякаш усети това, притвори очи и въздъхна тежко.
Отдавна знаеше, че той бе пълен с тайни и тъмнина.
Но едва сега успя да го осъзнае напълно.
Лека усмивка се бе появила върху лицето на Тино, докато ставаше от леглото. Приближи се към огромния прозорец, а погледът му се вторачи в светлините пред него. Можеше да види целия град, всичките светлини, всичките хора.
И нищо от това не можеше да го спре. Нищо от това не можеше да го накара да откаже и да остане. Защото за него следваха славни години. Години, в които щеше да докаже силата и тъмнината си.

THANKS MERC

може ли да промените името ми на tino avilov. ? благодаря предварително <3

by **Leon Delano** Пон Май 08, 2017 9:38 pm

Добре дошъл

Konstantin (Tino) Avilov

Konstantin (Tino) Avilov

Re: Konstantin (Tino) Avilov