There was a Helen before the war, but who remembers her?

Понякога обичаше да гледа звездите. Съсредоточаваше погледа си върху една определена точка в далечината, която не можеше наистина да фокусира с човешкото си зрение, но която знаеше, че все пак бе там, в черния, мъглив безкрай, за който копнееше. Там тя съзираше всичките си отдавна избледнели вярвания и мечти, които сега бяха като мъртви цветя, напомнящи й за провала в грижата си за тях. Гниеха вътре в нея, но тя не можеше да се отърве от тях – бяха пуснали корени твърде надълбоко, за да можеше да ги изкара; корени на злото. Вместо това ги събираше и разпиляваше по висината над нея, наричайки звездите на по едно от тях. Така, блестейки, съществувайки, винаги й напомняха за това, което бе, но никога повече нямаше да бъде; за всичко, от което се бе отказала и от което я бяха принудили да се откаже; за момичето, в чиято сянка се бе превърнала.
Вече не гледаше звездите често.
Но сега те блещукаха така ярко над нея, горяха. Като че ли я викаха, шептейки името й, уморени от тънещото в забрава съществуване, на което Нора ги бе обрекла, разпилени самотни като мъниста, прекалено далеч едно от друго, за да се съберат. Бледните им, линеещи усмивки чезнеха в мрака, но не успяваха да скрият тъгата, плуваща в очите им, които в един паралелен свят биха могли да бъдат огледало на нейните. Но това бе в една друга реалност, в която тя не се опитваше да заключи всяко едно нещо, което чувстваше, дълбоко в сърцето си, стремейки се да се превърне в една празна, студена личност, функционираща на автопилот – в просто една роботизирана, куха машина, надянала маската на безразличието, която от толкова носене се бе превърнала в продължение на лицето й. Звездите не можеха да скрият истинската си същност, искряха прекалено ярко, за да останат незабелязани. Нора обаче бе тъмната сянка, спотайващата се в ъгъла, миг преди светлината съвсем да я разнищи.
Сведе поглед и го зарея безцелно пред себе си, без наистина да регистрира заобикалящото я, прекалено изгубена в хаоса на собствените си мисли. Знаеше, че, съсредоточеше ли се върху реалността, щеше да започне да я анализира, да обръща внимание на детайлите, а после щеше отново да се изправи пред високата, плътна стена, която истината представляваше.
Вятърът си играеше с косата й, разпръсквайки я наоколо като множество фини искри, лумващи в пламъци с последния си дъх. Танцуваше нахално, дори безсрамно по кожата й, като че ли за да й напомни за изцяло новия свят, в който бе попаднала като неканен гост, добре знаейки, че тя се опитваше да забрави именно това, разкривайки й спектър от ярки и нови изживявания, до които досега тя не се бе докосвала, сякаш за да я спечели, да я накара да остане. Милваше я като страстен любовник, викащ я с тихия си глас, но Нора добре знаеше, че любовниците никога не оставаха просто такива и все някога поискваха нещо в замяна – нещо, което тя никога не можеше даде. Затова и пренебрегна поривите му, остави го да брули кожата й в изблика си на отчаяние и разочарование със спомена за едно далечно минало, в което тя също като него се бе опитвала да счупи нещо друго, за да не рухне сама на парчета.
Ако бентът в нея се скъсаше, някой щеше ли да разбере?
Прокара пръсти през, подобните на слънчеви лъчи, кичури, обрамчващи лицето й, заковавайки се на място също така внезапно, както бе и решила да тръгне. Много й се искаше да правеше това, което бе на път да направи, заради безмерното отегчение, което животът й представляваше, като дръзките заобикалящи я момичета, които залагаха с живота си просто от скука. Нора обаче не бе нито импулсивна, нито безразсъдна. Тя бе ударила низкото дъно на изключителното самосъзнаване, което бе като да стоиш на ръба на бездна, чиито мрак непрекъснато те блазни да скочиш. Това нерядко будеше известна двойственост в подобието й на душа, което макар и не съвсем такова бе също така успешно разкъсвано от този неканен гост.
Самотата има фини и крехки, нежни ръце, които обаче имат навика да се увиват около врата ти и да се затягат като примка.
А пръстите на Нора бяха впити около връвта от доста дълго време насам, опитвайки се да разхлабят все по-затягащото й действие. Краят на кончето обаче съвсем не бе в нейните, заради което и продължи да върви, въпреки че краката й сами я теглеха назад.
Нора не се разсейваше, не и случайно, винаги нащрек за нещо, което можеше и да не бе изчислила. Това правеше тя – анализираше, пресмяташе, предвиждаше. Проста математика, която използваше, за да не се изгуби съвсем в хаоса на ежедневието, в центъра на който бе попаднала, откакто се бе оказала на тази съвсем нова и непозната планета. Теория на вероятностите, дори. Даже сега умът й трескаво чертаеше картини с помощта на цифри, които успяваха някак необяснимо да го подредят, подобно на мощен суперкомпютър, функциониращ само с езика на нулите и единиците.
Погледът й се рееше привидно разсеяно настрани, докато Нора изчисляваше за пореден път минутите и секундите, вдъхвайки им живот с помощта на места и лица. Добре знаеше колко пируета трябваше времето да изпълни върху малкия й ръчен часовник, преди да се натъкнеше уж случайно на него. Само че Нора не вярваше в случайностите и не харесваше времето. За нея първите бяха просто една друга възможност да не наричаш нещата с истинското им име, а второто бе просто една нереална абстракция, която нямаше значение в огромния, тъмен космос, където царуваше нищото, което щеше и да продължи да го прави дълго, след като хората вече бяха на прах.
Нора вече не гледаше често звездите.
Имаше достатъчно много тук долу.